(Живота е клише, защото)

Как искам пак да мога да се влюбя,
да заблудя петте си сетива,
че той е по-добър от другите
и чувства това, което чувствам аз.
Да си развия невъзможно шесто чувство,
да виждам аури, чакри да чета
и да повярвам в себе си до глупост,
тъй както всяка влюбена жена.
Да се оглеждам хубава и млада
в блестящите витрина на света
и някак си красиво да припада
понякога в очите ми тъга.
Да го обичам повече от себе си,
в главата ми да бъде само той
под формата на фикция обсебваща,
но не натрапчива. Да бъде мой герой,
мой рицар, благороден фин идалго,
от мен самата той да ме спаси,
да ме докосва, да ме иска, да ме гали...
Как искам. А навън вали
суграшица – цинична и жестока.
Вали и в мен. На камъни вали.
Очите ми са сухи и дълбоки.
Сама съм. Липсва ми Преди.

Миличка, нали за любовта сезони няма? Какво си провесила нос и преживяш стари спомени и любови? Горе главата! А как красиво и образно хленчиш, досущ като любимата ми Селин Дион на рамото ми...

"Блясък е ! "
Моите комплименти!:)

Стрaхотно!!!