Косите й бяха толкова дълги,
че от тях можеше да изплетеш стълба,
по която да стигнеш до Луната.

Очите й бяха кладенци,
в които падаха звездите...
(целувал ли си песен по очите?)

Дъхът й беше дъх на лавандула,
а тялото й - струна на цигулка...
Омразата й - сведена до нула.
Люлееше мечти във люлка
и можеше да люби до полуда...
И някак си не бях учуден,
че хонорарът й нарастваше стремглаво.
И нощите се оцветяваха в лилаво,
когато се сбогуваше с мъжете...
Дано се прероди във цвете,
окичено със много цветове...

Намерих скоро стълба от въже
в гаража... 
Беше синьо-черна на цвят...
Реших да ви разкажа
за нея.
Сплиташе косите си...
И после... 
После нежно пееше...
Лилава нощ е.
Светла. Тихо е.

Много красиво пишеш за Жената на любовта.
Струва ми се че и друг път съм чел нещо подобно при теб .
Най - дълбоко в душата си тази жена е много тъжна и може би затова си избрала лилавото като цвят ?!
Харесах , Руми !

на 30.05 2005 г. още бях в Хвърчащ Период.

в какъвто и момент да е било, напомня ми ранния Браунинг

Люлееше мечти във люлка. образите ти са неповторими.