Михаил Кендеров         ЕХО ОТ ГОЛЯМОТО МЪЛЧАНИЕ     стихове                ДЕТЕЛИНОВИ ПОЛЯНИ     С изгрева на всеки ден Бог ни прави участници в чудото на живота.                                                   ххх                                                                                    Ясно-земен мирис ме пронизва,                            весел лъч докосва нещо в мен.                            Може би това е оптимизма,                            който през сърдечната ми призма                            връща се в усмивка отразен.                              И се гмуркам в синята прозрачност                            на деня. Като въздишка лек,                            сякаш стълба слънчева изкачвам,                            пряко през браздите крача                            над зарити стъпки на човек.                              През стебла, през корени, през пори                            от земята бликат гласове…                            Всеки сам по своему говори,                            сякаш таен ходник съм отворил                            към съкровени светове.                                                                                                                  ххх                                    Детелинови поляни  от роса окъпани  някъде във паметта ми  скътани.    Детелинови поляни  в детство детелиново, те изпълват паметта ми с минало.                  ххх     Попаднал случайно на света във окото преминавам през чуждата памет като сянка от облак прелетяла над локва. И се губя разпръснат из мъглите на чувства, в тъмнините на космос, а в безброя прашинки блясва тази, която с някой лъч се кръстоса.                  ххх     Във вечери дълбоки като вирове се гмуркам през глава във детството. На закъснели птици сенките, като полъх над градините, раздухват със криле светулките и размесват всички мириси, А във дебрите на здрача щурците с ехо мерят тишината.                                    ххх     Над искрящото ми детство водни кончета кръжат, а очите ми ги следват докато се приземят.   Полетът им тъй протяжен зрящата душа примамва през трептящите витражи на хармонията в храма.                   ххх     Във река не искам да прераствам, нека съм си ручей, тръгнал от потайните пространства пълни с неразгатнати съзвучия.   С бистрота на извори първични, през стебла и през скали съборени, нося от оброчища езически дъх на здравеци на живи корени.                    ххх     Като клон над някой бързей сведен оглеждам себе си през всичките сезони. Тече под мен водата като време, като живот, като дихание изтича. И все едно коя ще е реката, за мене все ще е Марица.                                          СЕЛО                                 Моя топла отворена длан към огромния космос, в теб живота ми е вдълбан с бразди съдбоносни.   Тук един златен сноп от небесната нива в същината на моя живот светъл стожер забива.                                 ПЛИСЪК НА ТИШИНА   Безлюдие. Села надвесени в небесни кладенци с пустиня в погледа. Прогнили вратници в тревясала унилост хлипат, охкат къщята. Изгърбени старци подпрели дуварите, с недолавяне смътно потъват във залеза. Старост – слънце зад хребета, плисък на тишина.                    ххх
                                                На мама и тате   Като кроткия дъжд, който винаги стига до корена, като тънкия вятър, който носи прашеца напролет с мирис на пръст и на цвете – с радостен шепот нахлува в мен, светъл, вашия тих живот. И в нощта на душата ми тъмна звезди като жито покълват.                   ДЪРВО                            На баща ми   В корито на порой, до бряг ронлив, в усой, където слънце трудно се прокрадва, опърлено от гръм, със белези от брадва, изгърбено от дългите усилия, със корени извити като жили – задържа то пръстта. Безшумно, но със мъдър смисъл, стои дървото победило пороите на яростта.                     ххх     До вчера той вървеше под дюлите, тих и безплътен баща ми старееше, намаляваха думите, а светлината от вътре растеше. Нощес под клепачите скришом изтекла усмивката и си отишъл. Времето беше преляло, на брега му изсечен от вечност и скръб намерих изхвърлено тялото.                      ххх     Аз съм в делника. В сивия пушек. Остро зрящ и напрегнато вслушан в немия вик на преплетени корени. Аз съм в делника. Във подмолите. Един от ония ръбести камъни, с които зида се държи за земята.       УТРО В РИБАРИЦА     В начеващия ден света е недокоснат, сякаш преди мен от тук е минал Господ.   През билото зари усмивката му блага в искрящите сълзи на утринната влага   Простряли по рида накитени престилки, ливадите дъхтят на пресен мед и билки.   В духът ми умъдрял природата отеква и в тъмната гора аз влизам като в черква.        ВЕЧЕР В РИБАРИЦА
  Пролайва псе, коса просъсква. В задъхания сенокос сред бликащата земност чувствам надземното в живота прост.   И в този час на съкровеност отблясък залезен трепти с магическата достоверност на проехтял в сърцето стих.                                            ххх   Бърза, бърза вода носи образи отразени. Тънат в тъмни въртопи мълнии на пъстърви и погледи еленови.   Бърза, бърза вода глухи клисури оглася и през очите ми като през прагове в мене се сгромолясва.                                          ххх   Вишня с цвят опален от здрачевина гали в залез ален мойте рамена.                                     Ту с лопата мятам, ту натискам с крак, рия от земята сладък хлад и мрак. Хвърлят сенки бегли мрежи от уют и умора тегли в мрежите сънят.     ОРФЕЕВИ АРФИ   Слънчеви струи опънати между ели – Орфееви арфи. И утринен полъх през струните в ектении златни ръми.                    ххх   Да легна в папрат, да потъна, бор с игли да ме покрие, покоя до самото дъно на тишината да изпия.   С първата роса да се разпръсна в цветните ресници на Зората, да умра и да възкръсна в диханието на гората.                    ххх   В сумрака влажен, ухаещ на бор, със щикове светли пронизан, бяло паяче по лъч от слънцето слиза. Съзрял го внезапно спирам стъписан, пред това паяче храбро във всемира увиснало.                    ххх   Бог е край нас и навсякъде. Ние гледаме в краката си и нехаем. Дава ни знак с поличби, на които азбуката не знаем.   Той е в душите ни – огледала Божии, но да го видим там без обич и светлина не можем.                     ххх                           На Надето                                                              Гората с шепот си брои листата, а потока глъхне в дола. Зора от радост просълзена в бързей се оглежда, мравка в ниското се лута, камъкът обраства с древност. Всичко затворено във своята самотност съзерцава. И от всеобщата вглъбеност струи безкрайност нетленност.                    ххх   Бърза сянка на гларус В огледалото на морето. Кой ще помни моят живот?                                                 ххх   Насън повтарям първородния си вик, вик на падащ в космическата празнота.                     ххх   И аз отплувам, с безмълвието на листа, удавено в бъбривостта на ручея.                    ххх   Нощен проблясък на мълния. В толкова мрак миг просветление.                    ххх   Птиците с радост разгласят деня, земята се буди с лъх пеперуден от цветопотопа, на милионите мравешки стъпки под неуморния тропот. Стрък безимен в тревата притихвам и душата потръпва със всемирния ритъм.                   На Антъни     Оня връх е като мечо руно. От плъстта му се издига пара. Изгрева прескочил през гърба му ден за нови радости отваря.   С простите си чудеса живота, въпреки човека, продължава. Славеят каквото с песен казва слънцето с усмивка потвърждава.                    ххх   Призрачна мъгла нахлува в цъфналия свят черешов, силует на кос изплува в човката си с мокър червей.   Няма тук случайно минал всички сме във съглашенство, щрих от вечната картина в Божието съвършенство.                     ххх   От клисурите мъгли извират, пълзи нагоре приливът им, мълчаливо върховете – острови самотни, давят се като в потоп всемирен.   Така със всички гледки потъва в нас света, и ние с него едновременно потъваме в бездънното око на Времето.