Понякога  (само понякога) 
ми идва
да накажа 
несправедливите
и да утеша нещастните.
Тогава чувствам себе си
във Бог,
но се възпирам,
защото нямам право 
да съм Той,
защото нямам право 
да ги съдя
или да дам надежда на обречени,
защото съм троха от хляба,
със който Бог се забавлява,
защото съм светулка слаба
във ореола Му. Тогава,
когато съм във Бог, аз плача...
За Жертвата и за Палача.
И през очите ми изтича
желанието на наказвам...
Желанието да обичам
се стича в бялата ми пазва...

Понякога.
 

Слаби сме. Но Господ забавя, но не забравя...

Трябва много мъдрос и познание за живота за да осъзнаеш потребността от смирение.
"...защото нямам право
да ги съдя
или да дам надежда на обречени,
защото съм троха от хляба,..."

А всички сме"трохички от хляба"!

Бог е в нас и затова вътрешния ни глас никога не ни лъже!
Въпросът е да го следваме!
Поне понякога!
Така светът и животът непременно ще се променят към по-добро!
Сърдечен поздрав!