В моя рай няма много места,
приживе не обичах тълпата.
Малка къща, река и гора.
Сутрин рано събирам листата,
пожълтели и капали в мир
по пътеката бяла до синьо.
А зад хълма безгрижен пастир
свири с гайда. Тук няма години,
няма време и всичко се случва
точно, както съм го пожелала...
Като в приказка, като наужким.
Аз забравих кога съм живяла,
но си спомням часовник и хора,
полудели да гледат към него.
Помня жеги, тълпи и умора.
Дълги седмици, кратки недели.
Помня себе си,
малка кокетка,
Помня смях,
преминаващ в кресчендо,
Мъж,
убийство,
мъгла.
В крайна сметка
Запечатах в мъглата момента...
Никой никога труп не откри,
Бях разхвърлена в много посоки.
Бях дете. Имах светли очи.
Бях невинна. А моите кости
са прекрасни и бели , и спят
под зелени треви. Не тъгувам.
Капят жълти листа и звънят...
В моя рай по реката рисувам.