Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.04.2013 04:50 - По бул. "Накъдетотивидяточите" (втора част)
Автор: osi4kata Категория: Изкуство   
Прочетен: 1780 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 30.04.2013 11:59

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Нушка Босилекова-Плашиврабчова подремваше сладко в стария си Нисан Синяптица и сънуваше, че прави лупинги, яхнала вседеходна метла с хромирана дръжка. Никога не беше притежавала такова МПС, но в подсъзнанието ѝ се беше загнездил имиджът на метлата на баба ѝ. Баба Неделя Понеделникова, която беше изчезнала безследно от мизерната квартира, намираща се и до този момент на бул. „Накъдетотивидяточите“ 21. По онова време Нушка беше на десет години и директорката на сиропиталището ѝ поднесе новината без грам усукване, да не говорим за финес. Просто я извика по радиоточката в кабинета си и ѝ каза – Нушке, старата вещица баба ти е дала фира и сега като кръгъл сирак ще можеш да вземеш пълна стипендия и да учиш и по-нататък. В смисъл, че ще можеш безпрепятствено да запишеш гимназия, защото нормалните данъкоплатци ще платят за това.. Нушка наведе глава и ситни сълзи се затъркаляха по бузките ѝ. Директорката, кобила на средна възраст, я поглади по косичките и с нещо като съчувствие ѝ рече – Ма, недей да рониш сълзи сега. Оттървала си се от едно бреме, знаеш ли как щеше да ти тежи в досието това, че имаш за роднина жива вещица? Ела, седни да ти направя едно сокче... – директорката извади от шкафчето на бюрото си бутилка с малинов сироп, отсипа малко от него в неизмитата си чаша от капучино, отиде до чешмата в ъгъла на кабинета си и го допълни с вода. – М, ето, дръж. Има и витамин це в него. Изпий го, де. Какво се назландисваш?! Не е течен панадол.

Нушка колебливо допря устни до вече използваната чаша, затвори очи да не вижда остатъците от мляко и кафе, плуващи на повърхността на сиропа и го изпи на един дъх, точно като сироп за кашлица. Тогава разбра, че с търкалящи се сълзи няма да стигне до никъде, само ще пробужда нездравото съжаление на хората, от които зависи. И мислено се закле в две неща – първо, че ще направи всичко възможно да разбере къде е баба ѝ и второ – че ще стане независима един ден. Нито едно от тези две заклинания не ѝ се сбъдна, обаче. Може би, защото нямаше достатъчно време да се заеме с тях.

Някой чукна на прозореца на Синятаптица .Теменужка Босилекова подскочи като хваната на местопрестъплението и разля остатъка от кафе по черните си работни панталони. Добре, че термосът беше отворен повече от час, та шербета в него беше изстинал... Когато прогледна от първоначалния стрес, Нушка видя на прозореца момчешко луничаво лице с разпльокан на стъклото нос. Едно рижо хлапе гледаше в нахапания кроасан, изпаднал в скута ѝ. Гледаше го, както се гледа предмет на обожание и почукваше с малките си мръсни пръстенца по стъклото. Нушка се пооправи, облиза си още веднъж червилото, огледа се в огледалото за обратно виждане и щом се увери, че няма да изкара акъла на малчугана като му насочи вниманието към себе си, отвори прозореца внимателно, за да не му щипне носа, като го докара до края на рамката и после рече – Искаш ли да го довършиш, приятел? Изобщо не съм го оплюла. Малкият я погледа с едни огромни като фарове очи и само каза – Аха! И протегна тъничката си ръчичка към нея. Нушка обърна поглед  към слънцето, установи че има още време, докато шефката отвори салона и рече – Що не влезеш и не седнеш при мен, хем ще си поприказваме, хем ще проверя в багажника дали нямам някоя лимонада? Как се казваш?. Малкият си прибра ръката, застана мирно и издикламира – Вихромир Немиратов! -  после с леко намален патос допълни – Ама всички ми викат Лукчо, заради косата. И преди да ти вляза в колата искам да знаеш, че си имам въшки...

След това, така да се каже, официално представяне, Нушка само отвори пасажерската врата и му направи знак с ръка да влиза. Лукчо се излетя кат‘ коркова тапа и след части от секундата вече беше унищожил кроасана,  и беше забравил, че го е имало. – Ти вярно ли караш лимонада в багажника? Татко ми казваше, че лимонадата била по-сладка от водата. Ама това беше преди да замине за Вещорландия. Откакто замина, никой не ми е споменавал тая дума...

-Ти сега къде живееш? При майка си ли? – попита го младата вещица, а малчуганът само рече – тц!. Нушка усети, че е настъпила болното му място и спря да го разпитва. Излезе от колата, като преди това дръпна ръчката да отвори багажника и за всеки случай прибра ключовете от стартера в джоба си, че малкият можеше да се окаже авантюрист и да отпраши със Синятаптица. После иди го намери, пък не ѝ се щеше да се лишава толкова бързо от компанията му. В багажника, слава богу, беше останала една голяма бутилка лимонада, нейно производство. В двора на кооперацията имаше лимонова горичка, чиито плодове капеха по земята и никой друг, освен нея, не си правеше труда да ги събира. Та, Нушка ги събираше, изцеждаше ги в специалната лимоноизтисквачка, която бе намерила в старата квартира на баба си и им добавяше мед. Когато завърши училище, Нушка за пръв път след толкова много години посети последното място, където се е чувствала като човек – мизерната квартирка на баба Неделя . Там, в килера на Неделя Понеделникова нямаше нищо друго освен мед. Нушка брои няколко часа – 824 буркана чудесен дъхав мед. Тя ги събра в 69 и половина средноголеми кашона и на няколко пъти ги пренесе до дома си. Само медът, лимоноизтисквачката и едно бидонче серум, с неизвестен химичен състав бяха останали в квартирата на баба ѝ, а – и термосът за кафе. От метлата нямаше и следа. Затова Нушка до ден-днешен предполагаше, че баба ѝ, не е пребита от незнаен извършител и хвърлена в морето, както я уверяваха властите, а чисто и просто си е яхнала метлата инкогнито, в противовес с новите порядки и закони на бул. „Накъдетотивидяточите“ и е изчезнала на някое по- вещеро-френдли място. Но това си беше само нейно предположение и досега не бе подкрепено от никакви факти. Често Нушка изпитваше необуздано желание да отхвърли това си предположение, бивайки наясно, че ако то е дори наполовина основателно, досега щеше да получи поне едно косвено доказателство, че баба ѝ, барабар с метлата си, съществува някъде.

До бутилката с лимоната се мъдреха и няколко пластмасови чаши, неизползвани още. Опаковани в наилон. Нушка взе и тях и се върна на мястото си зад волана. Малкият седеше ухилен от ухо до ухо и въртеше огромните си очи на всички страни. Щом младата вещица отвори пакетчето с пластмасовит чаши и му наля лимонада в една от тях, малчуганът я пое, изпи съдържанието на един дъх, млясна и пак си подложи чашката за още. „Моята майка е била циганка, ромка де, така ми каза тате. И освен това била и вещица. И ти си вещица, нали? Само вещиците тъпчат малки момченца с лакомства. Гледал съм филмчето за Хензел и Гретел. Имаш ли си къщичка от сладкиши, със захарно петленце на покрива? Ако имаш, веднага ще се нанеса при теб. Доброволно, дет‘ казва директорката на сиропиталището, преди да изчезна отам. Ще се нанеса, пък ти ако щеш накрая ме изяж!

Теменужка Босилекова, по мъж Плашиврабчова, се смя с глас и със сълзи в продължение на няколко минути и след като си избърса сълзите, се обърна към забавния си познайник – И сега къде живеш, мой човек? Надявам се, не на улицата...

- Сега живея в Паметника на Неизвестния Извършител,  на бул. Накъдетотивидяточите 32, до  ботуша му има плочка, която се мести и отам влизам във фУнГаменДа.

-Фондамента, искаш да кажеш – прекъсна го Нушка. И не те ли е страх от мишоците? Чувала съм, че те живеят под паметника.

-Никакви мишоци няма там, само от време на време от фри-пасиджа излизат вещици и трополят с токчетата си. Баш като мишки са – отвърна малкият.

-Фри-пасидж ли? – зяпна Нушка – Фри-пасидж откъде?

-Ми, как откъде?! От Вещорландия, естествено, ама само му казват, че е свободен, защото за да минеш през него трябва да притежаваш  лична метла и да имаш документ за това. Ние с теб няма как да се сдобием с метли, защото отдавна са иззети. Иначе с документа нямаш проблеми, аз мога да подпиша дори Неизвестния Извършител. Тате беше занаятчия, подписването ми е в гените. Той така замина да търси мама във Вещорландия,защото намери Последната Метла, беше хвърлена до фри-пасиджа и на нея имаше закачена бележка  - „За Теменужка Босилекова. Ч.Р.Д! Баба Неделя“. Преди да тръгне, тате обеща, че ще ми намери метла и ще се върне за мен.Заедно с мама. Или ако не ми намери метла и мама, ще ми подхвърли същата, метлата на баба Неделя. Последната Метла.

-Лукчо, айде да те водя с мен на работа. Ще ти изчистя въшките и ще те олюдя малко, че миришеш на пиленца. После ще те водя у дома. Днес ще го пиша почивен ден. Не съм имала такъв, откак се помня.

-Ама, нали няма да ме предадеш в сиропиталището? Директорката раздава валчери за пластични операции на тия, които намерят избягал сирак. Един приятел Веско беше сключил частен договор с една госпожа и вече три пъти го намират – първо сина ѝ, после дъщеря ѝ и накрая мъжа ѝ. Веско каза, че всеки път като видел лицето от другата страна на договора, госпожата де, устата ѝ била все по-дълга и кожата ѝ все по-гладка.

–Няма да се коркаш, Лукчо. Аз си имам серум за тая работа, оправям се без оперативна намеса, ако разбираш какво искам да кажа. С тоя серум, знаеш ли какъв съпруг-благородник съм си отгледала? Аре, скачай от Нисана, че шефката отключва вече. Между другото, ти не ме попита за името ми.

Вихромир Немиратов се изчерви до ушите и виновно я попита как се казва.

-Приятно ми е, аз съм Теменужка Босилекова, а името на баба ми е Неделя Понеделникова. Булевард „Накъдетотивидяточите“ изобщо не е толкова обширен, колкото изглежда.

Преди Лукчо да направи опит да побегне, Нушка го хвана за изцапаната ръчица и го поведе към салона.

следва...




Гласувай:
7



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: osi4kata
Категория: Поезия
Прочетен: 2232341
Постинги: 1098
Коментари: 6769
Гласове: 19219
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031