Някога много, много отдавна в един град, наречен Шумния Град, живял момък, който имал три очи -  две като на всичките хора и трето, което се намирало по средата на челото му, но било невидимо за обикновените човеци... Така  че, на пръв поглед този момък изглеждал съвсем като другите, но само на пръв поглед. Всички, които го опознаели, започвали да странят от него, защото той имал способността да вижда мислите им -  да ги чете, както те обичали да се изразяват. И не че се възползвал от тази си дарба, за да ги нарани... Напротив – искал да им помогне и така те се чувствали още по-несъвършени. Говорели за него като за нахалника, който си позволява да прониква в мислите им. Първите години на младежа преминали в почти пълна изолация, хората се страхували и от него, и от мислите си. Семейството му  се срамувало и едновременно с това го съжалявало, защото дори и те, най-близките му хора, приемали неговата дарба като недъг.

Младежът се наричал Видко и щом навършил пълнолетие, сбогувал се с родителите си, с братята си и сестрите си и поел по широкия свят да си търси приятели, които да  го приемат такъв, какъвто е и да не се страхуват от това, че Видко може да им прочете мислите. Цялото му семейство празнувало три дни и три нощи, когато Витко се изгубил от погледа им, а самият той вървял по прашния път и едва сдържал сълзите си, защото измежду всичките мили думи и прегръдки на изпроводяк, мислите на роднините му изскачали като смъртоносни остриета и се впивали в душата му. „Изчезвай оттук и никога не се връщай“ - били скритите пожелания на братята и на сестрите му, а баща му и майка му си мислели как пътуването може да му донесе изцеление и да заживее и Видко като нормалните хора, да си намери добро момиче, да си създаде семейство и да спре да се занимава с хорските помисли.

Вървял Видко дълго без да се обърне назад, нощувал в крайпътни ханове, на сутринта хапвал набързо и потеглял отново, като се стараел да не се доближава до никого, защото мислите човешки му носели само тъга.

Така минали месеци, минала година. Момъкът с трите очи вървял ли, вървял. Подметките му се изтрили, дрехите му се опърпали и накрая стигнал до Мълчаливия Град, където никой не говорел и всички жители се разбирали помежду си само с поглед. Още докато влезе в града, Видко дочул лека приятна музика и откъслечни думи на песен, в която се пеело за любов и щастие . И тъга имало в думите на песента, но тъгата не била поради несбъдване или поради недоразумение, а защото тя също е красива и придава на любовта и щастието приятен, тръпчив привкус..  Видко срещнал много усмихнати хора, с които се разбрал моментално без нито една дума, защото те също имали на челата си трето око, което светело с магнетичен блясък и сякаш излъчвало Доброта. Мълчаливите хора веднага разбрали, че момъкът иска да остане в техния град и го завели при Градоначалника, после всеки се върнал към обичайните си задължения.

Градоначалникът работел в завод за детски играчки и задълженията му се състояли в монтаж на трети очи на кукли, мечета, зайчета, камиончета и т.н. Зарадвал се много, когато видял младежа и му дал веднага работа в отдела за трети очи. После му дал подслон и не след дълго го оженил за дъщеря си.

Заживял Видко като в приказките – щастлив, обичан и разбиран от жена си. Народили му се деца -  мълчаливи, умни и щастливи, които на бърза ръка пораснали и започнали мислено да задават детските си въпроси. Един ден най-големият му син Немо проникнал в миналото му и разбрал за младежките неволи на баща си. Странни и непознати му се видели на Немо  преживелиците видкови. Толкова странни, та чак екзотични и от този ден нататък той не оставил баща си на мира, докато не го склонил да идат на гости на роднините от  Шумния Град.

Видко качил цялото си семейство на летящата си кола и след няма и 5 часа – пристигнали в Шумния Град.

Нищо не се било променило там. Хората говорели ли говорели и все така от много приказки не им оставало време за мислене, нито за работа, нито за щастие. Щастието и любовта идвали, но не се задържали, защото безкрайните празни приказки им давали страхотно главоболие и чувство за малоценност. Роднините на Видко посрещнали семейството му почти сърдечно, докато не разбрали, че децата и жена му не говорят. Тогава покрай тях се разляла нездрава емоция, породена от чувство за съжаление и злорадство едновременно. Немо веднага разбрал защо баща му е избягал от Шумния Град, но помолил татко си да останат поне една нощ при родните си и Видко се съгласил. Когато всички заспали и тишината се промъкнала боязливо, Немо се събудил и вече знаел какво трябва да направи. Взел от играчките на братчетата си и сестричките си третите очи и тихичко се промъкнал по стаите на бащините си роднини. Не след дълго обитателите на голямата къща се събудили и всеки от тях имал на челото си по едно голямо око. И Шумния Град станал с една идея по-шумен.  Истерични крясъци и плачове се разнасяли от голямата къща, защото всички прочели мислите на околните си, а те не били в никакъв случай ласкави. Видко и семейството му се качили в летящата си кола и се прибрали в Мълчаливия Град, преди да им се случи нещо неприятно, но все пак Немо успял да пъхне в ръката на баба си бележка с адреса им в Мълчаливия Град.

Минали месеци, минала година. Един ден, малко преди залез слънце в Мълчаливия Град се появил мълчалив търговец и населението на града се стекло да го посрещне, защото това бил бащата на Видко, зет на Градоначалника. Видко прегърнал баща си и топли сълзи потекли от очите му, защото разбрал, че Шумния Град е изпратил в лицето на баща му представител, който да договори закупуване на технология за производство на трети очи. 

Така става и м/у двама влюбени. В повечето моменти приказките стават излишни, а мислите се разменят от само себе си някак! А да живеем в такова общество, поне за сега си е жива илюзия, колкото и да е хубаво. Хубава седмица!

илюзиите добиват очертания на мечти, а мечтите се сбъдват.