Страданието - параван за слабите,
а злобата - отровата им в питието ти,
разтворила се тихомълком, бавно...

В Библиотеката е тихо като в Храм
и чисто, откъм всякакви боклуци.
Високият като небе таван

Върба със сребърни листа
пие вода направо от реката
и с всяка глътка пееща вода

Навън е влажно. Старата липа
с огромни жълти сълзи плаче.
В морето от окапали листа,

Поети знайни и незнайни,
забулени в съмнителност и тайни...
Пиесата е същата. Сценарият е предсказуем,вярвайте – до болка.

Честно казано, нищо не ми е наред.
Оживявам напук, за да дразня.
Сутринта си нахлупва каскет,

вера е единствената приятелка
която имам
толкова деликатна и проницателна

Ще ми кажеш ли, Ветре, накъде си задухал?
И дали си променяш посоките?
От какво са ръцете ти – от дъжд или суша?