... и не отдавна. Вчера бе,   когато късах маргаритки   и посред китното поле   броях "Обича, не обича",   а веселият небосвод   ме гледаше тъй доверчиво,   че ме изпълваше с живот.   И точно там, под круша крива,   повярвах в първата любов.   Във нейната магична сила,   че най-последното листо   ми предвеща - ще е щастлива.   Щастлива ли? Така ли бе?   Щом още помня, тъй е бИло.   Сред маргаритки, сред поле,   засято с лудо, лудо биле.     Р.Симова, 2014

Любовта под кривата круша е най-трайна. :)
Идвай и тук де, само във фейса не става.
То сега и блог.бг е нещо като крива круша.

Вино на младостта. Със сладките грехове на любовта и чувството, че океана е до колене и можем да го прегазим, чак до задника на географията...

Лудото биле е виновно.... :)