Дописвам си поемата. Живот...

Препускам по последните ѝ стихове,

по челото избиват капки пот,

а всъщност, не ме гони никой.

Не ме догонва  враг,  див звяр,  смъртта...

Не ме догонват болест или лудост ,

дори не ме догонва старостта,

тя е дошла, а аз не съм я чула.

Изписах си писалото. Да, да.

Увлякох се във дребните детайли,

раздадох милиони имена,

отприщих всичките си тайни.

Разголих се до беззащитност, до душа.

Изкарах си невроните на показ

и вече искам да се спра,

да сложа най-накрая точка...

И бързам да допиша този лист

с прозрачните си разкривени пръсти,

събрани в спусъка на безпощадния молив.

Петното не е от кафе, от кръв е.


Неделно

Навън врабците си говорят глупости

и гларуси кресливо им пригласят...

Какво ли друго може да се случи,

щом обедът във дрямка се унася

и се е опнала неделята

на ореха под шарената сянка,

а слънцето през шарките я цели

със жегата си непрестанно.

Нататък се разливат океаните

по навик, абсолютно независими

и бризът от зарана е подхванал

да нищи своите си истини

и отегчено пясъците слушат

(такива вече са ги чували),

понякога дори изпушват,

но изборите са им нулеви.

И пак се връщаме при ореха,

неделята се пораздвижва,

а слънцето измества траектория

разрошено, ухилено и рижо,

възсяда най-случаен облак

и плува из небето все на запад,

отдолу сенките се гонят

върху прорастващата папрат.

не е късно да прскочиш кулминацията и да продължиш по утъпканият вече твой път.

На такова ниво си, че съвсем не Ти отива да сложиш точка на поетичните си откровения. Винаги има нещо значимо в тях, което забиваш в сърцето ни, имаш да казваш още доста неща. Аз, като приятел на стоховете Ти ги очаквам.
Коста