А беше време някога веднъж
кога берях звезди на килограми,
докато моят светъл мъж,
ме водеше по нощните поляни.

И беше тихо. Само водопад
шумеше скрит из долината,
в района на най-влюбения град
с най-влюбените хора на земята..

И беше нощ, но светла като ден.
И светлината идеше отвътре
от него, също и от мен  -
звезди се раждаха от тръпките...

И неусетно, сякаш отведнъж
изчезна нейде долината
и моят светъл, звезден мъж
изви се в ледения вятър...

Търкулнаха се всичките звезди
във мрачното плисе на Битието.
Изчезнаха ми, няма ги... Дали
не съм умряла с „айсберг на сърцето“?