И беше лето еди си кое си...
И беше преди Аспарух,
когато яхнахме конете
във търсене на своя дух.
Заселвахме се, правехме колиби,
създавахме деца и врагове.
Конете чакаха да ги повикаме
понякога със векове.
Строяхме крепости и ги рушахме
отвътре, винаги отвътре...
Освен герои, раждахме предатели.
Освен човеци, възпитавахме и търтеи.

Когато си намерихме земя,
се срастнахме със нея и небето И.
Целувахме я по пръстта,
заради хляба И в ръцете ни.
Погазваха ни чужди и роднини,
като треви пониквахме отново.
И избуявахме до небесата сини
преди да си наденем пак оковите.
И оковани да летим от  Калиакра -
Ракетна Писта За Душите Ни,
издигнати нагоре като факли,
които осветяват Идното.
Които хвърляха от Шипка камъни
и дърве, и тела човешки...
за да ни има, да останем
на своята земя. Земя на грешници
и на светци. Сирота майка,
която убедително мълчи,
наместо горко да се вайка,
наместо да ни укори
тя  със любов ти приласкава,
приема ни, каквито сме
за да ни сбъдне пак в Държава,
не в емигранти на коне.

За да ни стегне в сноп стрели,
насочени в една посока.
Безсмъртни български души и
Мъченици на  Европа.