Преди да се гмурнеш в човешкия хаос,

си поеми дълбоко въздух.

 

Използвай пълния капацитет на белите си дробове.

Надуй ги като два балона – почти до пръсване. 

До дупка. 

Допълвай ги през порите на кожата.

И през очите.

Изцъклените ти очи – с напукани съзвездия от капиляри.

Представяй си, че си амфибия,

проблясваща в дълбочините –

сребристо-люспеста и гъвкава.

До безгръбначност,

До безпаметност,

до губене на принадлежност.

И изпълни съзнанието си със музика –

със звездни някакви фрагменти,

създадени за хор с оркестър,

за безнадежни пациенти,

достигнали до дъното на Хоаса

с една едничка глътка въздух,

със няколко движения на тялото –

сребриста люспеста светкавица,

достигнали до дъното и надплатили

със смелост своето безсмъртие,

гравирано в лопатките на раменете им,

но не в божественото оперение..

Гравирано дълбоко във плътта им –

Като ХРИЛЕ за оцеляващи!

че коленете ти го удрят, а лактите ти са отвън на слънце.
Илюзия е дълбината, когато имаш смелостта да се изправиш
здраво стъпил на дъното - и да разтвориш белязаните си лопатки - за да размахаш криле.