Прочетен: 3920 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 26.11.2014 00:20
Вихра нахлу в офиса и докара със себе си част от недосънуван сън, една преглътната ругатня по адрес на алармата, която я събуди точно в 6 сутринта и още няколко симптома за отвратително настроение. Шефът се прокашля многозначително в опит да ѝ подскаже, че е закъсняла, но тя го стрелна жестоко с поглед и той потисна кашлицата си. "Охлюв!" - помисли си тя и окупира кафемашината. После рече кратко -"Добро утро!"
Шефът се почувства в безопасност и отговори веднага, сякаш само това беше чакал. "Добро утро, Карачортова!"
Вихра се направи, че не го е чула, сипа мляко в канчето и го постави под специалния нозел на машината, за да направи от млякото плътна като есенна мъгла пяна и после да допълни кафето си с нея. "Искате ли да Ви оставя мляко за капучино, или да изхвърля остатъка в мивката, Овчаров" - с половин уста попита тя..
"Да, да.. Оставете ми мъничко, че Вие го правите по-добре и от Крумчо Баристата, онзи който спечели титлата Бариста на годината за 2014-та" -примлясна Овчаров и Вихра още веднъж се възмути мислено от лакейските му похвати - "П.тьо Маринкин си ти, не си просто охлюв".
И тази сутрин, докато си отвори очите, въпросът как изобщо е могла някога да се омъжи за това нещо бе увиснал в съзнанието ѝ и я накара да пощръклее срещу всичко живо.. Любовта наистина е сляпа негодница...
Разведоха се на третата година, защото на втората оная кьорава кучка си заминаи я остави в процес на мъчителен развод. Имаше доста за поделяне.
Вихра се кълнеше в честта си, че един ден ще намери сили да потисне ината си и да приеме мижавата сума, която ѝ се полагаше за нейната част от бизнеса. И да промени живота си. Но пък от друга страна си даваше ясно сметка, че остане ли без бизнеса, значи остава без работа. Никой друг нямаше да си напари гъза с ютия като я наеме за съдружник или за служител в компанията си. Само охо-бохо се беше метнал с рогцата напред в такава рискова авантюра. Миличкият...
Наистина го съжаляваше чат-пат, щом изпаднеше в моменти на слабост и после се мразеше заради това. Усещаше, че така го хвърля в погрешни предположения и му дава напразна надежда. Ето го на - сега пак си въобрази, че се е загрижила за него... Смотаняк! Тя лисна ядно остатъка от млякото в мивката и пусна водата.
Деца нямаха. Докато бяха заедно, не им се случи (кой знае защо), а после тя се юрна като изпусната в живота - сменяше партньорите по-често от бельото си, дет"се вика. И благославяше медицината заради Хапчето. Великото Хапче, което спестява главоболия и деца на човечеството.
Пета година, откакто си говореха в уважителна форма. В началото тя подхвана тази практика като един вид заяждане, като убийствена любезност, подигравка,гавра с добрия тон, с него и с оная кучка (любовта), която се беше осмелила да си тръгне. На него изглежда му допадна тая форма на общуване, възприе я по-бързо от всичките ѝ останали маймунджълъци. Овчаров не спираше да я приема за част от себе си. Беше се клел пред Бога и не само това. Тя му се бе вмъкнала под кожата - тая зла, дребна вещерица. Тая сприхава, откачена фурия. Не беше съвсем убеден, че я обича, но че не може без нея - беше повече от сигурен.
"Имате ли планове за уикенда, Карачортова?" - попита я той, за да разпръсне надвисналата тишина, че бе съмнителна и го разстройваше.
"Моите уикенди са част от личния ми живот, а той не е асет на фирмата, затова ще Ви замоля да не си пъхате гагата в него. Достатъчно ясна ли бях?" - отвърна Вихра без да се пали много и отнесе кафето към бюрото си.
Овчаров остана да стърчи като младо яворово дръвче до кафемашината.
И двамата бяха по на тридесет и пет. Двайсет и първи век се отличава с това, че живеещите в него 35-годишни мъже и жени минават за хора, непрехвърлили първата си младост. И си живеят бей-гиби, като че ли утре няма да изтъркалят петдесетака и да се спаружат отведнъж.
Фирмата беше счетоводна - "Изи Уош" и освен Овчаров и Карачортова, в нея работеха още четирима счетоводители. Обслужваха търговски сдружения и еднолични търговци, дребни занаятчии и големи производители. Имаше работа з аоще шестима, но на собствениците не им се пръскаха пари за трудови възнаграждения. Нямаше смисъл, при настоящата безработица всеки наемник си налягаше парцалките и работеше яко, без да жали ни време, ни усилия.
Овчаров бе душко-добродушко само в личен план,. Като работодател беше по-скоро безразличен, отколкото несправедлив и хич не го интересуваше дали служителите му са щастливи в работната си среда и дали се чувстват достатъчно оценени. Той, принципно, ценеше само оная мършава драка, за която бе женен цели две години преди повече от пет години и която бе впила майсторски гръчлявото си същество в сърцето му. И за него това не бе свързано никак с работата, беше лично, повече от лично даже. Живот му беше. На няколко пъти имаше шанс да продаде фирмата, особено последния път - предложената цифра беше с много нули отподире... Можеше да се възползва от примамливата оферта, да грабне парите, да ѝ наброи мизерния дял и да заживее като хората. Като бял човек. Да си намери хрисима женичка, дето да го гледа в очите поне отначало, да ѝ направи едно дете, да пусне коремче и да потъне в аристократично безделие. Това последното можеше да го стори и без да продава фирмата, беше роден на правилното място, при правилните хора и по правилното време. Беше богат преди да си е мръднал пръста и след това.
«Да ти имам проблемите, Яворе...» - отбеляза фамилният му адвокат, когато Овчаров се напи на коктейла послучай успешния край на финансовата година и му нареди дас пре сделката по продажба, защото не може да не идва в офиса всяка сутрин в девет без петнайсет и да чака като последния сульо Вихра и звукът от острите ѝ токчета, трополящи по извитите стълби на сградата, на неговата сграда. Притежаваше още 15 сгради в центъра на града и беше в борда на директорите на още 7-8 компании. Хич не го беше еня седем ли са или осем. Той фактически принадлежеше само на счетоводна къща «Изи уош» и на чепатата си съдружница ( 20 %) Карачортова, която нямаше дялове в наследствените му бизнеси. «Изи уош» беше негово дело, той я създаде, малко преди да срещне нея – Вихра. Малката амазонка, дето му разказа играта.
«Овчаров, планирала съм си отпуск за декември, да знаете. Имам да ползвам осем седмици, миналата година не съм почивала. Не е зле да си потърсите човек да ме замести, това не е моя работа.» - Вихра го изкара от унеса му и шатна компютъра даун. Винаги го правеше преди да излезе в обедна почивка и той знаеше защо – опасяваше се, че може да проследи профила ѝ във фейсбук или имейлите ѝ и имаше право, разбира се. Ако му паднеше удобен случай, той щеше да проникне дори в спалнята ѝ. Помнеше още меката ѝ прасковена кожа и мъничката бенка малко под пъпа, отдясно. Всичките онези две години му се въртяха пред очите като натрапчиво риалити, нямаше отърване от него.
«В «Логан Браун» ли ще обядвате днес» - попита я той, но тя вече беше тръшнала вратата подире си.
Той седна зад бюрото, опря чело на двете си длани и тогава долетя Звукът. Като протяжен вой, идващ от недрата на земята... После започна първият трус.
Явор скочи на крака и хукна към вратата, преди да стигне до там, тя се отвори и Смъртта връхлетя в офиса. После таванът се пропука, тя го хвана за ръката и го задърпа нагоре. Тогава се появи Вихра.
«Нали, не си мислиш, че можеш да се разполагаш в офиса ми, драга – рече тя и срита натрапницата в кокалчетата – Овчаров, обедната почивка не е валидна в екстремни ситуации. Трябва да се погрижим за личния състав. После, де. Като спре да друса.»
Смъртта се изкриви от болка, промърмори нещо от рода – «знайш ли как боли в кокалчетата, ма» и накуцвайки се оттегли в съседния департмент.
Вторият трус беше още по-силен.
След два дни спасителната група ги измъкна изпод статива на кафемашината, изработен от масивно дърво. Когато ги намериха, Вихра се разкрещя на екипа, че са се подмотвали досега, а Явор преглъщаше пресния си спомен за бенката ѝ.
Карачортова не излезе в годишен отпуск тази Коледа, излезе в майчински, но преди това напусна и смени фамилията си, защото се омъжи. Всички служители на бившата «Изи уош»,сега «Джаст Уош» с ново седалище, бяха нейни гости, а Овчаров бе вторият ѝ съпруг.
Малко преди да ѝ предложи брак отново, той я попита защо се е върнала тогава, в деня на голямото земетресение, което като по чудо не отне нито един живот. а тя примижа някак нехайно и отвърна «Ами, защото си забравих дебитната карта и плюс това, на излизане се разминах с оная красива жена, дето се беше самопоканила в офиса...».
2. алиса, прекрасната
3. ранобудниче, превъзходната
4. пътника, обожавам стиховете му
5. на другата в мен
6. български кандидат-президенти на балотаж :))
7. до един търговец
8. ot kapito
9. Чара, интелигентно и чисто
10. уффф, различната
11. Валя, интересна
12. Ели, безпогрешно
13. капи, смело сърце
14. вълшебница
15. Радост, осмото чудо
16. стая 1423, перличка
17. куш, гладиатор
18. Васил, майсторът
19. Люси, чувствена и свята, и гневна :)
20. Кирето, разбойникът :)
21. стихове
22. другият ми блог
23. kosta
24. блогчето на Биби, моето по-младо Аз